Разговор с Любомир Розенщайн за „MindOS“, какво е прогнозиращ мозък, роклята, която раздвои интернет, и невронауката, според която възприятието е контролирана халюцинация.
Усещате телефона в джоба си да вибрира, вадите го, а екранът е черен. Никой не ви е търсил. Нищо не е вибрирало.
Няма по-чист пример за онова, което следва: преживяване, изградено изцяло отвътре, без нито един външен сигнал, който да го е предизвикал. И вие го усещате през плата на панталона си, съвършено ясно.
На 26 февруари 2015 г. жена на име Кейтлин Макнийл публикува в Tumblr снимка на рокля. Изображението е леко преекспонирано, осветлението — двусмислено, фонът — нищо забележително. В рамките на часове снимката генерира над десет милиона туита, срина сървърите на BuzzFeed и раздели хората на противоположни мнения. В Единбург семейство си подава телефона около масата за вечеря: майката вижда бяло и златисто, бащата — синьо и черно, по-голямата дъщеря — синьо и златисто, а най-малкият син обявява роклята за „очевидно лилава“ и напуска недоволно. Четирима души. Четири ретини. Едно изображение.
Онова, което мнозина запомниха като интернет куриоз, Любомир Розенщайн използва като отправна точка на книга. „MindOS: Как хипнозата разкрива скрития софтуер на човешкия мозък“ тръгва от предпоставката, че тази рокля не е аномалия, а процеп в невидимото — един от редките моменти, в които милиони хора едновременно виждат как работи собственият им прогнозиращ мозък. Разговаряме за това какво точно се вижда през този процеп.
Преди Роклята — защо изобщо мозъкът работи така?
Защото няма избор. Помислете къде се намира той физически: затворен в абсолютна, вечна тъмнина вътре в черепната кутия. Няма очи. Няма уши. Няма пряк достъп до слънчева светлина или до физически предмет. Всичко, което стига до него, е поток от електрически импулси по нервите.
Ако мозъкът просто чакаше тези импулси, за да разбере какво се случва, щяхме да сме безнадеждно бавни. Докато светлината стане електричество, докато мине по нервите и бъде обработена, хищникът отдавна ще ни е изял. Затова еволюцията не е построила приемник. Построила е машина за прогнози, която изпреварва събитията и после проверява дали е познала.
Фантомната вибрация е точно този механизъм, хванат в момента на дребна грешка. Мозък, който цял ден очаква съобщения, генерира прогнозата за вибрация върху шума от плата, движението и допира — и я поднася на съзнанието като усещане. Прогнозата пристига преди данните. Обикновено съвпада. Понякога не.
Започвате книгата не с хипноза, а с рокля. Защо?
Защото роклята свърши за една вечер онова, което перцептивната наука не успя за век и половина: накара обикновените хора да се усъмнят във възприятието си. Обяснението, когато дойде, беше по-обезпокоително от самото разногласие. Снимката съдържаше твърде малко информация, за да определи прогнозиращият мозък дали роклята е осветена от топла слънчева светлина, или е в хладна сянка. А мозъкът не може да измери околната светлина — няма светломер в окото ви. Той я предполага. Мозък, приел, че там има „сянка“, вади синьото и вижда бяло и златисто. Мозък, приел „пряка светлина“, вади жълтото и вижда синьо и черно.
Забележете какво следва оттук. Не различни мнения за един и същ образ. Различни образи. Двете групи не тълкуват по различен начин един общ перцепт — те генерират различни възприятия. И никоя от двете няма съзнателен достъп до предположението, което създава преживяването ѝ.
Впрочем, можете да усетите същия механизъм върху самия този текст: „Няма занчение в какъв ред са бкувите в дмуата — вжано е смао пъравта и послендата бкува да са на мсятото си.“ Прочетохте го, нали? Очите ви видяха разбъркани букви; моделът наложи правилните думи. Прогнозата победи данните — пред очите ви, току-що.
И заключението, което вадите, е доста по-широко от една снимка.
Неизбежно е. Ако цветът се конструира от допускания за осветлението и различни мозъци правят различни допускания от идентичен вход, тогава цветът не е свойство на света, което очите ви улавят. Червенината на розата не е в розата. Тя е в модела.
Идеята не е нова — нова е доказателствената база. През 1867 г. Херман фон Хелмхолц предполага, че възприятието работи чрез „несъзнателно извеждане“: мозъкът не получава сетивни данни, а активно ги интерпретира. Хелмхолц описа логиката, но нямаше как да покаже машината. Машината се появи в края на деветдесетте. През 1999 г. Раджеш Рао и Дейна Балард публикуват модела на предиктивното кодиране: по-високите кортикални области непрекъснато изпращат надолу прогнози какво да се очаква, по-ниските ги сравняват с постъпващите данни и нагоре пътува само разликата — грешката в прогнозата.
Помислете какво значи това. В прогнозиращ мозък по-голямата част от онова, което преживявате, не е нова информация от света. То е стара информация, генерирана от вашия модел. Сетивният вход не създава преживяването. Той го редактира.
В книгата имате метафора за това, която е по-ясна от всяко определение.
Вестникарският редактор. Тя има модел на света — икономика, политика, метеорология — и пише утрешните заглавия още тази вечер. Репортерите ѝ са из града и звънят само когато нещо се обърка. Ако икономиката се държи както се очаква, никой не се обажда. Само изненадите стигат до бюрото и с тях тя ревизира заглавията преди печат. На сутринта читателят отваря вестник, който изглежда като изчерпателен разказ за света. Но по-голямата част от съдържанието не е нова. Тя е предсказана. Репортерите са допринесли само корекциите.
Вашият мозък е редакторът. Сетивата са репортерите. Съзнанието, в тази светлина, не е обзор на света — то е доклад за грешки. Обобщение на онова, което моделът не е успял да предвиди.
Наричате тази система MindOS. Не е ли метафората за „операционна система“ опростено удобна?
Тя е удобна, но не е само проста декорация. MindOS не е мозъчен регион, а описание на начина, по който целият мозък организира дейността си: йерархично, отгоре надолу, прогноза първа, корекция втора. Има измерими параметри, работи върху разпознаваеми мрежи, вижда се на скенер. И — това е частта, която прави книгата възможна — може да бъде модифицирана.
Карл Фристън формализира най-строгата версия с принципа на свободната енергия: всеки организъм трябва да минимизира изненадата, тоест разминаването между очакваното и случващото се. Анди Кларк нарече мозъка „машина за прогнозиране“. А неврологът Анил Сет отиде най-далеч: ако възприятието е най-доброто предположение на мозъка, тогава нормалното всекидневно възприятие е вид контролирана халюцинация. Не в психиатричния смисъл — в изчислителния. Вътрешно генерирано преживяване, ограничено, но не определено от сетивния вход. Когато ограниченията са силни, халюцинацията следи реалността отблизо и я наричаме „виждане“. Когато отслабнат — тъмнина, умора, двусмислие — тя се отклонява и я наричаме сънуване или въображение.
Механизмът е един и същ. Мозъкът халюцинира света. Реалността го държи честен. През повечето време.
Има ли по-стар случай, който показва системата в отсъствие?
Има, и е от 1728 г. Хирургът Уилям Чезълдън отстранява катаракти на тринайсетгодишно момче, сляпо по рождение. Операцията е технически успех — светлината достига ретините. Момчето не може да вижда. Различава котка от куче мигновено чрез допир, но не и с поглед. Посяга към предмети от другия край на стаята, сякаш са на сантиметри. Не разбира как триизмерна глава е сплескана върху портрет. Не е благодарно. Ужасено е.
Дълго това се обясняваше като проблем с окабеляването в нервната система. Но не е. Проблемът е с прогнозите. На мозъка му липсва библиотеката от зрителни очаквания, изграждана с години, без която светлината не е информация, а шум. Момчето преживява как изглежда зрението, когато мозъкът няма какво да гадае.
Читателят ще каже: добре, оптични илюзии. Но аз си живея в свят, който функционира.
И е прав — прогнозираният свят работи забележително добре, милиарди пъти на ден. Точно затова е невидим. Но обърнете внимание на един всекидневен пример: коктейлната забава. На шумно парти следите един глас без усилие, макар че звуковите вълни на събеседника ви и тези на двойката до бара не са физически разделени. Разделянето става вътре в мозъка — той прогнозира какво ще каже гласът, използвайки тема, синтаксис, ритъм, и с тази прогноза отделя сигнала от шума. Електроенцефалографски изследвания улавят невронни сигнали за очакваната дума, преди тя да е стигнала до ухото. Предположението предшества доказателството.
Или ефектът на Макгърк: видео на човек, който беззвучно произнася „га“, дублирано със звук „ба“. Чувате „да“ — сричка, която не съществува никъде в стимула. Мозъкът не може да помири два конфликтни сетивни сигнала и произвежда компромис. Не чувате какво има. Чувате какво моделът е решил, че трябва да има.
Как изобщо се доказва такова нещо? Звучи като теория, която не може да бъде опровергана.
Може, и точно там е силата ѝ. Има два вида доказателство, които обичам, защото не изискват никаква интерпретация.
Първото е от скенера. Когато покажете на човек напълно очаквано, познато изображение, зрителните зони утихват — прогнозата е точна, няма какво да се докладва нагоре, енергията се пести. Активността избухва тогава, когато го изненадате. Ако мозъкът беше камера, щеше да работи еднакво силно и в двата случая. Той не работи еднакво. Скенерът улавя не картината, а сигнала за грешка.
Второто е още по-чисто и се нарича експеримент с тишината. Пускате на доброволец ритмична поредица — бип, бип, бип — докато мозъкът я вкара в модела си. После изпускате един-единствен тон. Настъпва тишина. И апаратурата отчита голям електрически отговор.
Задръжте мисълта си върху това за секунда. Физически в ухото не влиза нищо. Няма стимул. Няма събитие. А мозъкът реагира — защото очакваното не се е случило. Реагира на липсата.
Мозък, който отговаря на отсъствието на звук, не е приемник. Той е система, която непрекъснато прави залози, и в момента, в който залогът се провали, вдига тревога.
Как хипнозата попада в тази картина?
Като ключов свидетел, не като тема. Ако преживяването се генерира от прогнози, то промяната на прогнозата трябва да променя преживяването — не тълкуването му, а самото него. Хипнозата е най-чистият известен начин да се промени една конкретна прогноза, докато всичко останало е непроменено. Затова книгата е структурирана като разследване, в което хипнозата е свидетелят, а не заподозреният.
Началната сцена е точно това: жена в тритеслов скенер, на която невролог казва, че мозъкът ѝ е прогнозирал болката, преди сигналът да пристигне, и че може да позволи на прогнозата да се смекчи. Болката ѝ не изчезва — променя се качеството ѝ. А на монитора в съседната стая три мозъчни системи променят активността си едновременно. Без лекарство. Без стимулация. Само глас.
Тук е мястото за уточнение, което книгата прави в авторската си бележка и което заслужава да се повтори: пациентските истории в „MindOS“ — Клара, Маркус, Маргарет, Елена, Томас, Катрин — са сборни образи, конструирани от множество реални случаи, с променени идентифициращи детайли. Проучванията, изследователите, институциите и резултатите са реални и цитирани в бележките по главите.
Докато сте писали книгата, сте открили нещо в собствения си архив.
Върнах се към първото предаване на ChangeWire — 27 ноември 2006 г., казваше се „Четири пътя към Несъзнаваното“. И там стои това: „Заучените вече от миналия опит психични състояния като магнит привличат новия опит и от това се разрастват все повече и запълват все повече от вътрешната ни реалност. Нашата нервна система действува по пътя на сходствата: за новите възприятия тя търси сходни възприятия в паметта.“
Записът е още на сайта, с датата си. Три седмици по-рано бях публикувал и целия ръкопис на „Розовите очила на душата“ — там в четиринайсета глава пише, че машината ни за възприемане на информацията е по-скоро машина за спиране и изкривяване на информацията и че „по-голямата част от времето се движим като слепци, по нашата си карта, а не по пътя“.
Тоест сте описали предиктивната обработка, преди тя да стане популярна.
Преди да стане популярна — да. Преди науката — не, и държа на разликата. Рао и Балард публикуват предиктивното кодиране през 1999 г., Фристън — през 2005-а. Науката е била там преди мен. Просто е живяла в специализираната литература и в няколко лаборатории; пред широката публика идеята излиза едва след 2013 г., а „контролирана халюцинация“ става разпознаваем израз към 2017-а. На български по онова време нямаше дори утвърден термин, а и днес се срещат и „предиктивен“, и „прогнозиращ“ мозък.
Разликата е в пътя. Аз не го бях прочел никъде — бях стигнал дотам от кабинета и от микрофона, с речника, който имах. Двайсет години по-късно сядам да напиша книгата, която обяснява същия механизъм научно, отварям архива си и намирам собственото си изречение. Това е странно усещане.
Какво искате да остане у читателя след първата глава?
Едно изречение: вие никога не сте виждали роклята. Виждали сте най-добрата теория на мозъка си за роклята — и не сте имали представа, че го правите.
Ако това се задържи една вечер в главата ви, ще има към какво да се закачи останалата част от книгата .
Къде да намерите книгата
MindOS: Как хипнозата разкрива скрития софтуер на човешкия мозък
- 🇧🇬 Българско издание: Google Play Books · безплатен откъс за четене отвсякъде: Google Books
- 📱 Kindle (English): Amazon
- 📘 Печатно издание, меки и твърди корици: Amazon · Barnes & Noble
От същия автор: The Insomnia Fix (Barnes & Noble · българското издание „Лекът за безсъние“) и The Visceral Fat Code.
🎧 Аудио версията на „MindOS“ — с гласа на автора, глава по глава — предстои: тя ще излиза за членовете на канала ChangeWire.
Още по темата на основния сайт: „MindOS: след трийсет години работа с хипноза написах книгата за това какво тя всъщност прави с мозъка“ и „Допаминът не е това, което са ви казали“.
Част 2 от този разговор — за трите неща, които се случват в мозъка под хипноза, и защо думите могат да изключат болка — публикуваме идната седмица.